360 км за 4 дни с Kettcar

Kettcar става само за придвижване в кварталите? Според Клаудиус Майнц това не е вярно – ето защо той тръгва с малката количка от Зауерланд към Хамбург. И изминава 360 км за 4 дни

Огромен: Kettcar за дълги разстояния, с който редакторът Клаудиус Майнц пътува, е два пъти по-голям от традиционния модел от 60-те години (вдясно)

Моите мечти от едно време изплуваха, докато карах Kettcar. Като малко момче си представях как с детската си количка тръгвам от Хамбург и стигам до моята баба в Харц. Мислех си някой ден просто да потегля – като винаги слънцето остава срещу мен. С една ръка на волана, а с другата – на лоста за спиране, съвсем спокойно на четири колела в посока юг. Когато седях на скромно тапицираната седалка, се чувствах голям колкото татко. Passat в син металик беше неговата кола, а Kettcar – моята, толкова просто беше всичко.Тогава обаче моите мечти свършваха на Бундесщрасе 75 – само дотам ми беше позволено да ходя. И тъй като аз бях добро дете, следвах дадените ми указания. В мислите си обаче аз стигах много по-далеч и чувствах своя малък Gokart като голямо парче свобода.

Пред мелницата в Хаймзен Майнц събира сили. Неговият Kettcar се движи със средна скорост 13 км/ч – нашият редактор натиска педалите от сутрин до вечер
Пред мелницата в Хаймзен Майнц събира сили. Неговият Kettcar се движи със средна скорост 13 км/ч – нашият редактор натиска педалите от сутрин до вечер

30 години по-късно осъзнах, че е време да изживея детската си мечта. Тръгвам на дълъг път с Kettcar: поставям си за цел да потегля от Ензе-Парсит в Зауерланд, където е централата на производителя Kettler, и да стигна до Хамбург. Това прави 360 км за 4 дни, падат се грубо по 90 км на етап. Във вестника четох за фалита на Kettler и у мен се събудиха стари спомени, както и мечтата един ден да потегля надалеч с колата от 80-те, задвижвана с крака.
Моят спътник в това начинание се казва Моntreal и трябва да се появи в търговската мрежа през 2017 г. Това е пораснал Gokart за деца от 6 до 16 години, чиито волан и седалка разполагат с богати възможности за регулиране. За по-голяма сигурност моят прототип е оборудван допълнително със светлини, сигнализационен „буркан“, светлоотразители и звънец, аз нося каска, а Kettcar разполага с две независими спирачки.

Малко преди старта на моето пътуване аз седя с управителя на компанията д-р Карин Кетлер, продължителка на семейната традиция, в облицованата с дърво зала на предприятието. В момента на дамата й е трудно, защото в началото на юни учредената от баща й фирма обявява банкрут. Три месеца по-късно е готов план за оздравяване, чиято цел е да спаси производителя на градински мебели, спортни уреди, велосипеди и Kettcar. Кетлер разказва за брат си, който като дете през 1961 г. обикаля от щанд на щанд с чисто новата тогава количка с педали. След това напускаме помещението и излизаме навън, за да получа указания за следващите четири дни. Това, което следва, е детска игра… с елементи на мъчение.

Oт единия до другия бряг: капитанът Петер Вартенберг никога досега не е качвал Kettcar на своя плавателен съд Amanda
Oт единия до другия бряг: капитанът Петер Вартенберг никога досега не е качвал Kettcar на своя плавателен съд Amanda

„В началото не давай много газ!“ Това ме посъветва моят джогинг партньор. В първите километри обаче всичко изглежда страшно лесно – най-вече заради трите скорости, нищо че возилото и водачът му тежат около 155 килограма. На първата отбивка като типичен шофьор напразно започвам да търся лостчето на мигачите. На 70-ия километър западно от Гютерсло плащам сметката за „препускането“ си в първия етап: последните 12 километра за деня са истинска мъка. Най-вече накрая, когато ми се налага да ползвам горски път, точно преди Холте-Щукенброк. Фрустриран и изнервен, вътрешно проклинам всичко около себе си – шофьори и велосипедисти, кучета, пешеходци… Зверски гладен съм – пред очите ми изплуват шницел и халба бира.

Един час по-късно те стават реалност на масата пред мен. Излапвам набързо яденето, след него следва и десерт – а накрая заспивам като труп. На следващия ден си набавям банани за повече енергия, но на обяд се отбивам и в една пекарна. Никога сладкишите с орехи и сливи не са ми се виждали толкова вкусни колкото в този ден – което не е чудно при разход на енергия от около 500 калории на час. Докато почивам в Липщат, близо до мен паркира прекрасно поддържан Volkswagen T2. Веднага отивам до него – поне затова имам време. „Използвам го само при хубаво време“, разказва Торстен Блок, шофьорът. Мъжът има фирма за сухо строителство и често по време на работа вкарва ретро машината в действие. „Готина е идеята с този Kettcar“, казва Блок и изчезва по задачи.

Навсякъде, където се появя, количката с педали извиква спомени от детството. „Навремето купих подобна за сина си, а днес даже не знам къде е“, обяснява Петер Вартенберг. На своя малък ферибот от 1928 г. той е превозвал дори коне по река Везер – но никога Kettcar! Вместо билет пътниците получават по един бонбон и докато се усетим, вече сме пристигнали на другия бряг. Там в малкия хангар за лодки специалистът по речно корабоплаване ни демонстрира своето хоби – създаване на модели на плавателни съдове от листове хартия, от които се правят отделните им части. 68-годишният мъж е сглобил 500 кораба. „Правенето на модели от хартия е идеален начин за прекарване на свободното време“, казва капитанът. Докато работи, той отваря прозореца, за да чува камбаната от другия бряг. „Пътниците звънят и аз отивам да ги взема веднага“, споделя той.

Минутка почивка за тялото: по склона Kettcar се движи като „лагерница“ и развива до 36 км/ч. За убиване на скоростта разполагате с контра и спирачки на колелата
Минутка почивка за тялото: по склона Kettcar се движи като „лагерница“ и развива до 36 км/ч. За убиване на скоростта разполагате с контра и спирачки на колелата

Продължавам по течението на река Везер през Порта Вестфалика и Минден. Почти през цялото време около мен „жужат“ електрически велосипеди. Аз изпреварвам рядко, или по-точно три пъти за цялото ми приключение – два пъти каруци и веднъж един параход за разходка по реката. Въпреки това целта ми е след втория ден да оставя зад гърба си 100 км… Трудна работа при средна скорост 13 км/ч. Затова в главата си разделям трасето на малки „порции“. Десет километра до следващия мост, още десет – до следващия град, и т.н. Въпреки този психотрик започва да ме боли първо лявото коляно, а после и седалището. За бедрата изобщо да не говорим… Всичко това се засилва, когато ми се налага да минавам през бордюри и павета. Ужас! И въпреки че за мен Kettcar е повече автомобил, отколкото велосипед, чак сега разбирам в какво лошо състояние са алеите за пешеходци и колоездачи на много места. Изморен, но с гордост стигам до малкия град Щолценау в Долна Саксония. Вземам душ, хапвам и заспивам – вечерта ми не е по-различна от предходната.
На следващата сутрин потеглям в 8,15 часа, но само след няколко завъртания на педалите коляното ме заболява. За съжаление нямам избор – очакват ме 80 км. Дали ще се справя с тях? Мускулите ми загряват и аз поемам към Ниенбург. Изведнъж чувам съскане отнякъде.

Герой на труда: майсторът Торстен Блок още използва своя бордови Т2 – когато времето е хубаво
Герой на труда: майсторът Торстен Блок още използва своя бордови Т2 – когато времето е хубаво

В първия момент си мисля, че звукът идва от разпръсквач в някоя градина, но бързо разбирам, че всъщност задната лява гума е спукана. За щастие в нещастието това се случва точно пред работилницата за велосипеди Jos Habraken. След един час возилото ми отново е готово за път. Хиляди благодарности! До Ферден ще се опитам да си наема хотелска стая. Удрям на камък – в този съботен следобед семейните хотели и къщите за гости са заети с фамилни тържества. Накрая успявам да намеря легло на 20 км по-нататък. Изведнъж пред мен изниква Ули, момче на 11 години. „Може ли да направя едно кръгче?“, пита то и след секунда възсяда моя Kettcar. По тихата улица детето прави няколко обиколки. „Ела с мен“, казва то и отваря порта. До стена от щайги с картофи стои неговият Gokart. „С това участвам във Wald Cross“, обяснява Ули. В моя Kettcar той оценява най-вече малкия диаметър на завой. „Бих увеличил следата – за повече стабилност.“ На следващия ден обърквам пътя, и то в Хамбург – моя роден град. Вината не е в практичното приложение за навигация Komoot, a в моята лоша концентрация. С посинели колене след осем часа стигам до тунела Санкт Паули. Колегата Йорг Малцан ме ескортира с велосипед Kettler City Hopper от 80-те години в последните километри. Моят син Юлиян маха пред мен и ме придружава за няколко метра в 104-годишния тунел. В последните четири дни аз събудих у себе си детето, което сбъдна мечтата си. Просто потеглих – с Kettcar.

Коментари